Архиви на етикети: Съд

В очакване на тълкувателно решение № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС

I. Въведение

Вече повече от 10 години българската съдебна практика е в клопката на противоречивото тълкуване на разпоредбите на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и чл. 116, б. „в“ ЗЗД. То не бе преодоляно, въпреки двата тълкувателни акта на ВКС, обявени във визирания период. Към настоящия момент очакваме произнасяне по тълкувателно дело № 2/2023 г., като един от разглежданите от ВКС въпроси е прекъсва ли погасителната давност изпълнително действие, извършено след като е настъпила перемпция по изпълнителното дело? Това е и въпросът, на който си поставя за цел да даде отговор настоящата публикация. В тази връзка в рамките на изложението ще бъдат разгледани съществуващите становища и ще се аргументира кое от тях отговаря в най-голяма степен на принципите на правната уредба.

---

II. Преглед на съдебната практика

Тълкувателното дело № 2/2023 е образувано по искане на председателя на Висшия адвокатски съвет, като поводът за отправянето му е наличието на противоречива съдебна практика. Макар и традиционно различните становища да бъдат обособявани в две групи, в действителност техните вариации са повече.

Според едно от съществуващите становища, перемпцията е без правно значение за давността. Едни и същи факти биха могли да имат значение както за перемпцията, така и за давността. Перемпцията, за разлика от изтичането на погасителната давност, не изключва принудителното изпълнение, но съдебният изпълнител следва да я зачете. Привържениците на това становище считат, че необразуването на ново изпълнително дело с нищо не вреди на кредитора и нито ползва или вреди на длъжника.

Според другото основно становище изпълнителните действия, реализирани след прекратяване на изпълнителното дело, не са годни да прекъснат погасителната давност. Близка е тезата, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по право, новата погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие.

---

III. Становище по поставения въпрос

1. Отговорът на поставения въпрос е обусловен от характера на изпълнителното производство по ГПК, последиците от неговото прекратяване, както и естеството на извършените в рамките на вече прекратено изпълнително производство изпълнителни действия, съответно тяхното отношение спрямо течението на погасителната давност.

2. Изпълнителното производство е част от гражданския процес, една от основните негови проявни форми в призванието му да даде защита на правоимащия и санкция срещу правонарушителя. Той не може да започне по почин на защитния орган, а само при сезиране с искане за защита.

3. Принудителното удовлетворяване не може да бъде осигурено веднага след поискването му, а едва след проверка на условията, при които може да бъде осъществено – чрез предвидени в закона действия на защитния орган и на лицата, адресати на защитния и санкционния акт, които действия са предвидени от процесуалния закон.

4. Поради горните характеристики на гражданския процес не може да бъде възприето становището, че при извършването на изпълнително действие в рамките на вече перемирано изпълнително производство, е налице образуване на ново изпълнително производство.

5. Прекратяването на изпълнителното производство по ГПК е от значение и за разпределянето на тежестта за понасянето на разноските в изпълнителното производство.

6. Перемпцията и давността са два различни правни института с различни правни последици – перемпцията е основание за прекратяване на конкретно изпълнително дело, като прекратяването настъпва по право.

7. Възможността за предприемане на изпълнителни действия след настъпила перемпция трябва да бъде преценена и с оглед на задължението на съдебния изпълнител при прекратяване на принудителното изпълнение да вдигне служебно наложените запори и възбрани.

8. Не може да бъде споделена и позицията, че ако кредиторът е поискал извършването на изпълнителни действия, но съдебният изпълнител бездейства, давност не тече.

---

IV. Заключение

С оглед на гореизложеното, на поставения в тълкувателно решение № 2/2023 г. въпрос следва да бъде отговорено, че погасителната давност не се прекъсва от изпълнително действие, извършено след като е настъпила перемпция по изпълнителното дело.

Докато погасителната давност не е изтекла, взискателят може да започне нов изпълнителен процес. Ако взискателят подаде молба за образуване на ново изпълнително производство, но подадената молба е нередовна и той не поправи нередовността – течението на погасителната давност също няма да бъде прекъснато. Ако взискателят поправи нередовността – тя ще бъде прекъсната към момента на отправяне на искането, а не към момента на поправяне на нередовността.

Тълкувателни решения от ключово значение за съдебния контрол над актовете на местната власт и за тези за правата на хората с увреждания прие Върховният административен съд (ВАС).

В първото върховните съдии приеха единодушно:

1. В производството по оспорване на решение на общински съвет по смисъла на Закона за местното самоуправление и местната администрация предмет на съдебен контрол е второто решение на общинския съвет, с което се изменя или потвърждава първоначално приетото решение.

2. В производството по оспорване на подзаконови нормативни актове, включително и при оспорване на решение на общински съвет, с което се приема подзаконов нормативен акт, предмет на делото пред компетентния съд е подзаконовият нормативен акт.

Първият диспозитив се отнася до хипотезата, при която кметът или областният управител са върнали за повторно разглеждане решение на общинския съвет и съветът след това го е потвърдил или изменил. Съдиите бяха разделени относно това кой всъщност е оспореният пред тях акт, когато казусът стигне до съд.

ВАС сочи, че законът регламентира своеобразно право на вето върху актовете на общинския съвет от страна на кмета и областния управител, което е пречка тези актове да влязат в сила и да породят правни последици, преди да бъдат разгледани повторно.

Проблемът в практиката възниква, когато подзаконов нормативен акт е върнат за ново обсъждане, повторно разгледан от общинския съвет и е потвърден или изменен.

ВАС постановява, че когато актът е изменен, то измененият, вторият акт ще подлежи на оспорване, тъй като той ще породи правни последици.

Вторият диспозитив на тълкувателното решение е свързан с въпроса дали при оспорване на решение на общински съвет, с което е приет нормативен акт, предмет на оспорване е самото решение или приетите с него наредба или правилник.

ВАС заключава, че актът, с който овластеният от Конституцията или закон административен орган приема нормативен акт, не подлежи на самостоятелно оспорване, отделно от него, тъй като няма самостоятелно действие.

Юридическите лица с нестопанска цел, регистрирали се като организации на и за хора с увреждания, нямат правен интерес от оспорване на подзаконови нормативни актове, засягащи хората с увреждания, които не членуват в същите организации и с които организациите нямат сключен договор за социалната услуга „застъпничество“.

Решението е подписано с особено мнение от група съдии, които изразяват различна позиция.

Проблемът в практиката беше установен по повод на дела, заведени от фондация срещу наредби на общинските съвети в различни градове. Фондацията е атакувала серия от подзаконови нормативни актове, но съдиите във ВАС имат различно виждане дали тя има правен интерес от завеждането на делата.

Основният въпрос по тълкувателното дело е дали фондациите в частна полза могат да бъдат определяни като организации на хора с увреждания и могат ли да се позовават на предишно тълкувателно решение на ВАС.

ВАС заявява, че организациите, които имат право да обжалват такива актове, трябва да отговарят на изискванията на Закона за хората с увреждания и да имат най-малко петгодишен доказан опит в областта на социалното приобщаване на хората с увреждания.

Мнозинството в съда сочи, че фондациите, регистрирани в частна полза, не покриват тези изисквания и не разполагат с правен интерес да обжалват подзаконови нормативни актове, касаещи хората с увреждания.

Решението заключава, че фондациите в частна полза нямат членска маса и не могат да се позовават на правото на обжалване на подзаконови нормативни актове.

Край на противоречията по два ключови въпроса, свързани с приложението на Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН), които възникнаха след мащабните му изменения (в сила от 23 декември 2021 г.), сложиха днес Наказателната колегия на Върховния касационен съд (ВКС) и Върховният административен съд (ВАС). В съвместно тълкувателно постановление върховните съдии дават отговор на въпроси, които разделиха във вижданията им административните съдилища.

Първият е коя е въззиваемата страна пред районния съд, когато се обжалват наказателните постановления, предупрежденията и резолюциите за прекратяване на административнонаказателното производство.

Днес ВКС и ВАС единодушно постановиха: „Надлежната въззиваема страна при обжалване и протестиране на актовете по чл. 58д, т. 1 – 3 от Закона за административните нарушения и наказания е наказващият орган“.

Този въпрос се урежда от чл. 61, ал. 1 от ЗАНН. Това е една от разпоредбите, които бяха изменени при последните промени в ЗАНН. В момента тя предвижда: „При разглеждане на делото пред районния съд се призовават нарушителят, поискалият обезщетение, включително този по чл. 55, ал. 2, собственикът на вещите, с които е извършено разпореждане или са отнети в полза на държавата, ако не е нарушител, наказващият орган или учреждението, или организацията, чийто орган е издал акта по чл. 58д, т. 4, както и допуснатите от съда свидетели“.

Преди измененията от 23 декември 2021 г. гласеше: „При разглеждане на делото пред районния съд се призовават нарушителят, поискалите обезщетение, включително и тези по чл. 55, ал. 2, и учреждението или организацията, чийто орган е издал наказателното постановление или електронния фиш, както и допуснатите от съда свидетели“.

Новата редакция на чл. 61 ЗАНН накара някои съдии да застъпват виждането, че когато пред районния съд се оспорва наказателно постановление, предупреждение или резолюция за прекратяване на административнонаказателното производство (актовете по чл. 58д, т. 1- 3 ЗАНН), съдът може да призове или наказващия орган, или учреждението. Т.е. те приемаха като взаимозаменяема надлежна въззиваема страна учреждението и наказващия орган.

Върховните съдии отхвърлиха тази теза и приеха, че когато се оспорва наказателно постановление, предупреждение или резолюция за прекратяване на административнонаказателното производство (актовете по чл. 58д, т. 1- 3 ЗАНН), като страна трябва да бъде конституиран и призован наказващият орган, а единствено когато се обжалва електронен фиш (акт по чл. 58д, т. 4 ЗАНН) – учреждението или организацията.

В постановлението си те посочват, че с изменението на чл. 61 ЗАНН разпоредбата е допълнена с предвиждането като ответна страна при разглеждане на делото да бъде призоваван „наказващият орган“, без да е уточнено по отношение на кой подлежащ на оспорване акт по този закон. Запазена е частта от разпоредбата, която предвижда призоваването при разглеждане на делото пред районния съд като ответна страна на „учреждението или организацията, чийто орган е издал“, като обаче е отпаднало посочването на „наказателното постановление или електронния фиш“, като тази част е заменена само с „акта по чл. 58д, т. 4“.

„Това обосновава извод, че призоваването като страна при разглеждане на делото от районния съд на учреждението или организацията, чийто орган е издал акта по чл. 58д, т. 4 от Закона за административните нарушения и наказания, се дължи само в случаите на оспорване на акт по тази разпоредба, а именно – на електронния фиш, но не и при оспорване на наказателно постановление. Именно в тази част е допуснато изменение, като наказателното постановление е отпаднало при редакцията на нормата“, заявяват върховните съдии.

Те изтъкват, че това тълкуване съответства на правната природа на електронния фиш, който не се издава от наказващ орган.

Наказателните постановления (чл. 58д, т. 1 ЗАНН), предупрежденията (чл. 58д, т. 2) и резолюциите за прекратяване на административнонаказателното производство (чл. 58д, т. 3) се издават от административнонаказващ орган, а фишът – не, тъй като при него се създава електронно изявление в отсъствие на контролен орган.

Вторият въпрос, на който отговориха днес върховните съдии, е за това как трябва да постъпи административният съд при недопустимо решение на районния съд по ЗАНН – дали трябва да го обезсили, или да го отмени. ВКС и ВАС приеха, че недопустимите решения се обезсилват.

Вторият диспозитив на тълкувателното постановление гласи: „Разпоредбата на чл. 221, ал. 3 от Административнопроцесуалния кодекс е приложима в производствата по чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания“.

В тази му част постановлението е подписано с особено мнение от осмина наказателни съдии от ВКС – Галина Тонева, Мина Топузова, Мая Цонева, Милена Панева, Христина Михова, Петя Колева, Мария Митева, Татяна Грозданова, както и от 16 съдии от ВАС – Ваня Анчева, Светлозара Анчева, Анна Димитрова, Таня Вачева, Донка Чакърова, Илиана Славовска, Даниела Мавродиева, Анелия Ананиева, Мадлен Петрова, Мирослава Георгиева, Албена Радославова, Юлия Раева, Весела Павлова, Емилия Иванова, Юлия Тодорова, Емил Димитров.

След измененията в ЗАНН, в сила от декември 2021 г., чл. 63 в предвижда: „Решението на районния съд подлежи на касационно обжалване пред административния съд на основанията, предвидени в Наказателно-процесуалния кодекс, и по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс“. Т.е. касационните основания са по НПК, а касационното производство се развива по АПК.

В постановлението се сочи, че касационна проверка може да бъде предизвикана само при формулирани и обосновани в жалбата или протеста касационни основания по НПК, които са различни от тези в АПК и са изчерпателно изброени в чл. 348, ал. 1, т. 1 -3 от НПК – „когато е нарушен законът“, „когато е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила“ и „когато наложеното наказание е явно несправедливо“.

Върховните съдии обясняват, че именно така законодателят съобразява наказателния елемент в административнонаказателните производства, защото в АПК няма основание за касация „явна несправедливост на наказанието“. Но заради административния характер на тези производства, е предвидено делото да се гледа по правилата за касационното производство в АПК. И следователно административният съд задължително проверява валидността, допустимостта и съответствието на решението на районния съд с материалния закон. „Аргумент за това е императивният характер на разпоредбата на чл. 218, ал. 2 от АПК, съгласно която касационният съд следи служебно за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, както и систематичното място на тази процесуална правна норма в Глава дванадесета от АПК“, се посочва в постановлението.

Мнозинството от върховните съдии изтъква, че бланкетният характер на разпоредбата на чл. 63в ЗАНН предопределя, че съдържанието ѝ трябва да бъде запълнено от императивните норми в АПК (глава 12), към които е и правомощието на съда по чл. 221, ал. 3 АПК – да обезсили проверявания съдебен акт.

„Необходимото условие за упражняването на това правомощие, съгласно хипотезата и диспозицията на тълкуваната правна норма, е предхождащата го положителна преценка на касационния съд, че съдебното решение е „недопустимо“, а не „неправилно“ или „нищожно“ по смисъла на чл. 221, ал. 2 и ал. 5 от АПК. Следователно винаги, когато е налице основание за определяне на решението като недопустимо (например като постановено при липсата или при ненадлежно упражнено право на жалба или след предходно десезиране на съда и др.), разпоредбата на чл. 221, ал. 3 от АПК е приложима и оправомощава касационната инстанция да го обезсили със съответните правни последици от това (да прекрати делото, да го върне за ново разглеждане или да го прати на компетентния съд или орган). Това важи и за порочното процесуално действие на районния съд, изразяващо се в постановяване на недопустимо съдебно решение поради участие на ненадлежна страна, което се явява абсолютна процесуална пречка за допустимост на съдебното производство“, обясняват върховните съдии.

Те заявяват, че само така ще се гарантира защитата на правата на засегнатите от административнонаказателния акт. „Това е така, защото провеждането на производство срещу ненадлежна страна води до постановяване на недопустим съдебен акт, тъй като надлежната страна не може да се ползва от правните последици на постановеното съдебно решение (в случай, че е благоприятно), от една страна, а от друга, е била лишена от възможността да се защити срещу административнонаказателния акт (в случай на неблагоприятно решение), а ненадлежната страна формално е обвързана от тези правни последици, без обаче да е разполагала с процесуална легитимация за участие в процеса“, се посочва в тълкувателното постановление. Затова административният съд следва да обезсили решението на първата инстанция и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на районния съд.

В тълкувателното постановление се коментира и чл. 84 ЗАНН, който препраща общо за всички неуредени въпроси в ЗАНН към правилата на НПК. Мнозинството от върховните съдии най-общо сочи, че тя влиза в действие, само ако в ЗАНН няма особени правила, а препращайки към АПК, чл. 63в от ЗАНН „дава“ особени правила – а именно тези на глава 12 от кодекса.